Eрик-Еманюел Шмит. „Феликс и невидимият извор”. Роман. Превод от френски Гриша Атанасов. София: Ера, 2019. Цена 12 лв.
„Феликс и невидимият извор“ принадлежи на романовия цикъл „Кръговратът на незримото“. От него у нас особено популярни, благодарение и на сценичния си живот, са „Оскар и Розовата дама“ и „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ в превод, редом с много други творби на Шмит, на Зорница Китинска за „Леге Артис“. Ерик-Еманюел Шмит е световна знаменитост: преводи на 40 езика в над 50 държави; редовен член (стол №33) на Кралската академия за френски език и литература в Белгия, чийто гражданин е от 2002, носител на „Гонкур“, на Голямата награда за театър на Френската академия… Доктор по философия с изследвания върху Дидро. След като досега в „Кръговратът на незримото“ Шмит се занима с будизма, суфизма, християнството, юдаизма, във „Феликс и невидимият извор“ наред са традиционните африкански вярвания. Но не само заради това бих определил Шмит не точно като писател, а като лечител. Последната реплика на романа е „Светът принадлежи на тези, които са решили да не притежават нищо.“ С оглед на сюжета бих уточнил, че човек не бива да се стреми да контролира тотално нито настоящето, нито миналото си. Скриеш ли корените си както от себе си, така и от другите, нещастието е неизбежно. И само корените могат да те излекуват. Точно така се случва с очарователната героиня на романа, вече парижанката Фату, когато бива измамена – и я завладява депресията. Решението се оказва в родната Африка. Ето това има предвид Шмит, когато говори за кръговрат. Всъщност, литературността в този роман идва от дребните детайли в текста, от неговата динамика и най-вече от прекрасното чувство за хумор на Шмит, когато описва редовните посетители в кафенето на Фату. Особено симпатичен е синът й Феликс, който се дразни на своя внезапно появил се баща, тъкмо защото е съвършен. И защото винаги намира безупречно решение. Нека пак кажа: за мен лично Ерик-Еманюел Шмит е много повече лечител, отколкото писател. Особено на фона на биполярното разстройство на световната култура. Но Гриша Атанасов е чудесен преводач за него.
Георги Гаврилов. „Сините часове”. Бургас: Знаци, 2019
Георги Гаврилов, познат за мнозина от пространството за литература и култура „Хралупата” на ул. „Стефан Караджа” в София, бързо зрее. Кратките му стихотворения звучат като големи. Големите – като кратки. Много прибран, далеч от ефектите, от широките жестове. Но с безспорно самочувствие. Ето как пише Гаврилов: пътят е най-трудната бездна:/ падането да се случва/ крачка по крачка. И още: толкова умираща светлина/ която нямаме къде/ да погребем. И последно: макар да изчезваме в мъгла/ мъглата в която изчезваме/ остава. Първосигнално щях да кажа, че тези лаконични, формулни текстове изразяват мъдрост. Сега обаче си мисля друго: това са изводи на човек, който сам се бори с живота. И познава пораженията от първа ръка. Затова и такива като цитираните тук стихотворения са честно изкуство. Ще натъртя на честно.
