Многогодишен валеж от тишина. Едра, грамадна тишина.
Ходилата потъват, поясът потъва, главата потъва. Тя расте. Тишината расте. Всичко потъва в епохална тишина. И тишината ни одрасква, задрасква, направо смачква в обятията си.
Водата се е отдръпнала – и вече вали най-простичка тишина.
Ной е спасявал чифтове, двойки. И тези рисунки спасяват двойки. Или поне в паметта ми останаха двойки. Но в рисунките на Станислав Памукчиев двойките са други. Друго.
Какво има в корабите на рисунките? Мъж и жена. Родител и дете. Човек и животно. Ужас.
Ной е подсигурявал плодовитостта. Тези рисунки минават отвъд биологията. Осигуряват смисъл.
Никой не може да се спаси сам. Никой не може да оцелее сам. Да остане цял. В нашето бедствие можеш да продължиш само с другия. Да сведеш глава пред другия. Да качиш на плещите си другия. Да се оставиш на другия да те води към Нещото, към Нищото, към всичко. Аз съм мъж и жена, аз съм млад и стар, аз съм родител и дете. Човек и животно. Две животни, които гледат надолу.
Това смирение – ако щете, смирението да се оставиш да те води животно – е и грижа за себе си. Прочее, да сте чули за деградирало животно? Не сте чували никога, разбира се. Животното в самия теб никога не деградира.
Може би смирение вече е твърде изтощена дума. Затова нека я сменя с осъзнаване.
На тези рисунки виждаме същества, изградени от тъмнина – и проядени от светлината. Същества, които вече не могат да бъдат разнищени от брътвежа на времето… И да позволят другият да стане жертва.
Тишината се трупа по крайчеца на рисунките.
И само от мен и теб зависи дали те ще бъдат идеал или огледало.
Бел.ред. Думи от откриването на изложбата „Рисунки“ на проф. Станислав Памукчиев (галерия Арте, София, 10-21 септември 2019).
