Ходене по буквите

Х

Уелбек, Мишел. „Серотонин”. Превод от френски Александра Велева. София: Факел експрес, 2019. Цена 20 лв.

Безспорно Уелбек е велик. Може би най-великият днес френски писател. Той е, меко казано, умен. Декларативен. Кисел. И най-вероятно човеконенавистен. Уелбек пише това, което либералните елити отвратено заобикалят: гигантските продажби на произведенията му са сигнал за това как твърденията му отговарят на очакванията на европейското общество в криза – и прибавят към тях рационални аргументи. През последните седмици тук и там чувам за съвпадението или противопоставянето между смисъл и утеха. Словесен смисъл и безмълвно обятие. Е, героите на Уелбек няма кой да ги прегърне. Вече няма. Затова и злоупотребяват с алкохол и копнежи за секс, но си остават с мастурбацията – пряко и преносно. Когато казвам „човеконенавистен“ писател, имам предвид човек, който не може да се справи със съкрушението си. Трудно може да се раздели Уелбек от протагониста Флоран… В думите му, че призванието на словото е не да създава любов, а омраза и разделение, дочувам далечно ехо от ранния Барт… Да, много ефектна фраза. И поредната му ирония. Но докато четях „Серотонин“, имах странното усещане за дежа вю – и изведнъж ми просветна: „Цюндел си отива“ от Маркус Вернер, издание у нас на „Аквариус“ отпреди 5 години. Вернер, сравняван със сънародника си Макс Фриш, не е глобална звезда като Уелбек. Ще си позволя да цитирам колонката си от бр. 31/ 2014 г., защото в доста отношения тя описва и „Серотонин“: „Цюндел си отива” (…) представя оттеглянето на учителя Конрад Цюндел от обществото. Разбира се, антигероят Цюндел е жертва не само на тежката си андропауза, но и отправя тежка критика към привидното обществено благоденствие, в което е принуден щастливо да съществува. „Себелюбието вече се казва саморазвитие. Тактичността се казва себезагуба. Грубостта се казва откровеност. Изневярата се казва спонтанност. Безхарактерността се казва отвореност към всичко ново. Кухотата се казва възприемчивост. Неспособността да си сам се казва комуникативна компетентност. (…) Вятърничавостта се казва гъвкавост. Разюздаността се казва темперамент. Безразсъдството се казва импулсивност”. Скрупульозният Цюндел внезапно и за себе си спира да употребява езика на политическата коректност, започва да мисли и чувства самостоятелно, да се разпада и да се съчленява отново – и не само е подложен на добронамерения присмех на обществото, но и изтласкан извън неговите предели, докато започне да се разгражда езиковото му съзнание. Бягството от околните е станало твърде двусмислено спасение. Как изобщо Цюндел да избегне триактната човешка комедия (бунт срещу злото – адаптация към злото – възхвала на злото)? Ще избяга, разбира се – в това, което другите ще квалифицират като лудост.“ Точно тук е разликата между Маркус Вернер и Мишел Уелбек: това, което първият представя за лудост, вторият го представя като рационалност. И я торпилира, като медикализира проблемите на Флоран – не липса на съвест, а липса на достатъчно серотонин. Хубаво извинение.

За автора

Марин Бодаков

Марин Бодаков е поет, дългогодишен литературен редактор на в. „Култура” и водещ рубриката „Ходене по буквите”. Сега е член на екипа на К и води същата рубрика.

Категории