Емил Басат. “За Полша – с любов”. Българските гласове на полската литература. София: Парадигма, 2018. Цена 17 лв.
Както веднага личи от заглавието, поредната книга интервюта с преводачи на журналиста Емил Басат прелива от любов към Полша. Ще се спра първо на последния разговор – с д-р Камен Рикев (1976), днес на работа в Института по славянска филология на Люблинския университет “Мария Кюри – Склодовска”. Той заявява, че в България полската култура си е извоювала небивал престиж – и посочва Боян Пенев за главен виновник, но – редом с другите – подсказки за това вижда и у Пенчо Славейков. Ако добре съм усетил книгата, то – и нека цитирам тъкмо Славейков – само Рикев между 19-те интервюирани преводачи е “в любовта жесток”. Повече към България, отколкото към Полша, разбира се. И затова се заинтригувам към книгата още повече, когато казва: “През последните години продължава да ме учудва огромният авторитет на Лех Валенса, папа Йоан Павел II или поета Чеслав Милош, който в България понякога изглежда дори по-голям, отколкото в своята родина”. Прочее, в хубавото си интервю Рикев смело заявява, че полската българистика е една от най-силните чуждестранни българистични школи – така, както проф. Панайот Карагьозов, до неотдавна декан на Факултета по славянски филологии на Софийския университет, заявява, че “без преувеличение българската полонистика е сред водещите в света”… Силна кореспонденция между тези две твърдения, нали? Не само любов е думата, която задължително се появява в “полските” интервюта на Басат – иде ли реч за проф. Боян Биолчев, също интервюиран в книгата, задължително се появява думата “свобода”… Не един и двама от интервюираните са се появявали на тези страници: Силвия Борисова, например, заявява, че никога не се е захласвала по поезията и трябва да усети нещо специално и като читател, и като преводач (и това говори за класата на преводите й на “строгата страст” на Загаевски); проф. Правда Спасова си спомня за оксфордското си общуване с Колаковски, за “летящия университет” по време на “Солидарност”… Eто, и проф. Калина Бахнева дава повод за дискусия с твърдението си, “Милош повече, отколкото Херберт, оказа влияние върху българското поетическо съзнание. (…) Може би заради позицията му на нобелист, може би защото въпреки навлизането му в дълбинните структури на нещата, той е по-”гръмогласният” поет, трибунът, общественикът, а в нашата поезия примерът на твореца, който си “виква песента”, е много по-силен, отколкото на интровертния автор.” Много любопитно и също предизвикващо спор у мен е предположението на Магдалена Атанасова, феноменалната преводачка на Бруно Шулц (преизданието на нейните преводи от “Аквариус” беше от големите събития м.г.), която смята, че ако не беше убит, той е щял да пише супермодерна фантастика. Кои други са включени в този том? Димитрина Лау-Буковска, Благовеста Лингорска (нейният Капушчински!), Божко Божков, Иван Вълев, Вера Деянова, Богдан Глишев, Мира Костова, Лъчезар Селяшки, проф. Галя Симеонова-Конах, проф. Маргрета Григорова, Юлиян Божков…
