Христо Карастоянов. „Животът няма друга половина” (Другият дневник). Пловдив: Жанет 45, 2018
Животът може и да няма втора половина, след като е взривен неочаквано и парчета изчезват в различни посоки, но литературата има. Четири години след появата на „Една и съща нощ“ Христо Карастоянов се появи с втора книга на същата тема, замислена, заявена и донякъде реализирана като продължение и допълнение на първата книга. Чест прави на българските читатели, че през тези четири години никога не се усъмниха в историческата значимост на темата. По-малко се осъзна необходимостта да се преосмислят последствията от катастрофалната 1925 година (всъщност би трябвало да мислим периода 1923-1925 като едно мрачно-преломно цяло). А Христо Карастоянов – и тогава, преди четири години, и сега – настоява върху това: в средата на третото десетилетие от ХХ век България преживява толкова дълбок политически стрес, толкова непоносимо трагични събития, че травмата от тях вибрира през следващите седем столетия и ражда много особености в обществения живот и в поведението на българската интелигенция. Взривното освобождаване на дълго трупани идеи доведе през 2014 г. до нестандартна, невротично напрегната, малко хаотична, но все пак концептуално оправдаема композиция на първата книга. Тя носеше нещо от хаотичната тревожност на събитията, за които разказваше, позволяваше да се прави аналогия с Гео-Милевата страст по „фрагмента“ или просто да се използва вездесъщият термин експеримент. Втората книга е замислена не точно като продължение, колкото като удължение на първата – и в тематичен, и в структурен план. Литературата поправя живота, като дописва неговата липсваща „втора половина“, като показва историческите събития от нови и различни гледни точки, като повдига завесата над героите от другия лагер и най-сетне – като внушава истината, че животът не спира да тече дори след като е била взривена неговата разумна последователност.
Първите четири части на втората книга ни връщат в дома на Милю Касабов и съграждат портрета на един отчаян баща като ретроспекция от загубата на неговия син. Фокусът върху Милю Касабов – скромен и почтен представител на българската интелигенция от ранните десетилетия на ХХ век – е добре намерен контрапункт на истеричните събития от сюжета в предходната книга. Оттам нататък в продължение на следващите три части наративът прави голям завой и без видима необходимост се увива около енигматичната фигура на Никола Гешев. Няма съмнение, че тази личност, която няколкократно, но все още недостатъчно привлече вниманието на българската литература от новия век, заслужава внимание. Наистина, през 1925 Гешев все още е далече от центъра на политическите събития. Затова и на Христо Карастоянов – по принцип верен на прецизната работа с документи, упорит търсач на сюжети в периодичната преса от 20-те години – му се налага да дописва своя Никола Гешев, сдвоявайки документални находки с изцяло измислената линия на един оцелял изгнаник. (Все тук се вплита и краят на историята за Георги Шейтанов, добавят се нови герои като Вълко Червенков и „Тошко Маруцин, дребен келеш от Държавната печатница“, по-известен под името Тодор Живков.) Следва част, озаглавена „Евангелие на Гешев“, в която Гешев липсва, но затова пък са събрани всякакви документални баберки. Подобна е ситуацията с Десета част, където е струпана популярна информация за стрелби по американски президенти от Кенеди насам. Истински необходими на наратива са Осма и Девета част; те окръглят портрета на Милю Касабов до неговото погребение през 1937 г. и затварят разказа за едно исторически важно семейство. Епилог на документалните издирвания в двете книги представлява финалният списък с кратки биографични бележки за героите в тях. „Животът няма втора половина“, най-кратко казано, не би могла да съществува като самостоятелна книга. Тя дописва героите на „Една и съща нощ“, добавя невключените дотук свидетелства, преутвърждава направените послания и прави опит да отвори историческия хоризонт към глобализиране на българските събития. Заедно, двете книги ще останат като принос в историята на българската литература. Те не просто разказват за трагичните и съдбоносни събития от 20-те години на ХХ век, но разчистват простор за необходимостта да мислим националното минало в неотделимата връзка на неговата историческа и литературна интерпретация.
