Франк O’Конър. „Моят едипов комплекс и други истории”. Разкази. Превод от английски Иглика Василева. София: Лист, 2019. Цена 18 лв.
В нас винаги има по нещо счупено. Винаги участваме не в тази битка, която трябва… Има персонажи, които изобщо не се нуждаят от човешки ремонт. Но има и такива персонажи, след чийто човешки ремонт в хода на разказа остават елементи, които те не са употребили, когато са се съставяли отново – или заедно с тях осъзнаваме, че липсват елементи; елементи, които междувременно заедно с тях сме изгубили. Как така? Франк О’Конър би обяснил това с, цитирам, “разнопосочна добросъвестност” – центробежният опит да не нараниш никого с риск да предизвикаш по-голяма беля… Или го обяснява с това, че “най-лошо е падението на най-добрите”… Големият ирландец се интересува от неизбежния сблъсък между променливите и непроменяеми хора… Франк О’Конър гледа съвсем мъничко отвисоко на всичко това. Взема го на подбив. С хумор. Ако гледаше съвсем сериозно, неговите истории щяха да са напълно непоносими. А сега те сякаш са изпили по чашка – и тяхната морална прозорливост е достигнала приятното състояние на сфумато. Изобщо, диапазонът на разказите е огъващата се мрежа от човешки отношения между чашката и църквата, наслагването на мрежите на традиционното човешко общежитие и освободителна индивидуализация в модерността… Дали ще бъдеш опустошително искрен със самия себе си или слаб актьор на собствената си религия? Или отговорите на тези два въпроса ще се сливат в нов въпрос – за границите на нонконформизма. И ако дотук говорих на ремонтна вълна за някои персонажи у О’Конър, ще продължа на същата ремонтна вълна, но повече за фабулите на разказите… В нашия свят на централно топлоподаване разказите на писателя лично на мен ми напомнят на бойлери, в които историята се загрява, но забелязваш, че от корпуса на бойлера водата започва да подлизва, на път е тънка студена струйка. И всичко става твърде обезпокоително… Не можем да извикаме Франк О’Конър да поправя нито персонажите, нито фабулите. За него е важно да осъзнаем тъкмо тяхното счупване. Тези дни една литературна позната ми каза, че милостта стои по-високо от справедливостта. Струва ми се, че големият ирландски писател с тази книга ни е казал съвсем същото: не удряй падналия… Подскажи му, не му казвай. Но нека кажа още нещо за подлизването… Сгряващата се история подлизва в думи. В забравени думи. В разкошни забравени думи и изрази, които ни сигнализират колко сложен, разнобагрен, богато нюансиран е светът – и как автори от ранга на О’Конър могат да го изразят. Както и преводачи от ранга на Иглика Василева, която ни връща думи, чрез които животът на историите започва да завира… Преди години по повод разказите на Алис Мънро ми бе хрумнало, че те регистрират величието на баналността, единственото трайно величие. Да го повторя за Франк О’Конър – той бавно, внимателно, разтрисащо проблематизира вкаменените баналности на човешкото съществуване и в тях отново заискрява истината.
