Сред най-надарените поети и най-играните у нас драматурзи, Иван Радоев е посрещнат от т.нар. социалистическа критика с разгромяваща дискусия. През 1953 година стихосбирката му „Пролетно разсъмване” е обявена за ”буржоазна, упадъчна, декадентска, не социалистическа, вражеска…” А това са любовни стихове! Ако го кажем на днешните младежи, ще ни погледнат с изумление. Наистина не е за вярване. Но беше. Фактът, че такава дискусия – срещу любовната поезия – се е състояла (и е отразена в съответните вестници), може да даде на несведущия читател представа за онова време. Тогава дори и любовната дума, любовният стих беше „вражески”!
В своя не дълъг живот поетът продължи да пише за любовта, за жената, всъщност – за живота. Той го разбираше и съчувстваше на всички, които тогава го живяхме с някакво необходимо мълчание срещу мелницата от възторжени викове, крясъци и клетвени поеми.
„Творчеството е своеобразна мечта по свободата. Своеобразна победа над абсурдите на живота”, казва поетът. И пред всевиждащото око на цензурата, каквато уж няма, създава своите поеми като отглас от света на човека, който търси своя вятър, своите крила и неугасващата светлина.
Автор на съществени като идеи пиеси, които продължават да се играят, всеки спектакъл на Иван Радоев винаги е бил на ръба да бъде спрян. По време на тоталитаризма именно българският театър е най-зорко следен от съответните комисии и органи. В случая с „Човекоядката” – пиесата е „пусната” лично от Тодор Живков. Ние едва ли можем да си представим какво е коствало на автора това безкрайно напрежение преди всяка премиера. Именно така се взривява здравето на човека и се скъсяват дните му.
Безкомпромисен и отстояващ истината на Словото, Иван Радоев ни остави творчество, което поставя острите проблеми на обществото, творчество на честната позиция, която успява да осъществи чрез парадокси, трагикомични ситуации, ирония и самоирония. Неговата поезия е странно продължение на драматургията му. Навсякъде в стиховете и поемите си той сякаш разговаря с нас – неговата публика.
Иван Радоев беше достоен и честен човек. Като човек на Словото, той отстояваше и отстоя докрай Истината, въпреки всички разочарования и удари. Поетът ни остави картина на нашето близко минало, изобразена с много талант и вълнение. Иван Радоев беше човек деликатен и едновременно с това – кибритлия. Той не се огъваше, не се огъна. Неговото поетическо мълчание продължи 15 години – от издадената през 1960 година „Баладична поема“ до излязлата през 1975 година стихосбирка „Един бял лист”. Поетът заплати с цената на живота си своята устойчивост, безкомпромисност, своята вярност на истината и на словото. И постигна своята Свобода!
