Поуките от асимилацията на българските турци
Зейнеп Зафер е родена през 1958 г. в с. Корница, Благоевградско. От август 1989 г. работи в радио „Гласът на Турция” – в предаването на български език. През 1992 г. постъпва на работа в Анкарския университет. Преподавател и литературен историк, преводач. Понастоящем е ръководител на катедра „Български език и литература” във Филологическия факултет на университета. С научни доклади участва в международни конференции. Автор на редица изследвания върху литературата, теорията и практиката на художествения превод, рецепцията на българската литература в Турция и политиката за насилственото побългаряване на мюсюлманските общности в България. През 2015 г. в съавторство с доц. Вихрен Чернокожев подготвя и издава антологията „Когато ми отнеха името”.
През януари т.г. участва в кръглата маса „Възродителният процес” в България (1984-1989): Ретроспекции”, организирана от Център за академични изследвания София. (За нея по-подробно може да прочете в брой 3/2019 на вестника.)
– Била сте на 15 години, когато ви изселват от родното място заедно с родителите, защото са се съпротивлявали на асимилаторската политика на комунистическата държава (конкретното събитие, след което е изселването, е известно като бунтът в благоевградското село Корница от 28 март 1973 г.). Какви са спомените ви от онзи момент?
– Да, когато ни изселиха от родната Корница, аз бях на 15 години, но също като родителите ми, бях голям противник на насилственото побългаряване от комунистическата власт. Следях всички развития. Нощем понякога спях на площада, където бяха запалени огньове. Заедно с други мои връстници вярвах, че ако се борим докрай, ще убедим архитектите и изпълнителите на насилствената асимилация да се откажат. Не ходех на училище в знак на протест. Когато бяхме вкъщи, по традиция всички заедно слушахме западните радиостанции или Радио „Скопие” – дали няма да съобщят за случващото се. Радиото за нас беше част от живота ни. Бях на 15 години, но баща ми споделяше всичко с мен, защото непрекъснато задавах въпроси.
– Как ви приеха на новото място, където ви изселиха?
– В плевенското село Славовица, където изселиха майка ми, брат ми и мен, ни приеха доста добре. Понеже нямахме нищо, съседите още с пристигането ни донесоха консерви, дърва и въглища, за да запалим печката, но после самите те го направиха, защото за първи път виждахме въглища. Децата от махалата ни приеха много бързо, предложиха ни да си играем с тях. За да получим някакви пари за прехрана, кметът беше дал работа на майка ми да прекопава розите в парка пред кметството. Аз и брат ми също й помагахме, защото беше ваканция. Само след няколко дни при нас дойде група от момичета и момчета, сред които и дъщерята на кмета – Валя. Те ми казаха, че са дошли да се запознаят с мен, тъй като ще учим в един клас. Аз бях облечена в нашата национална носия – с шалвари и забрадка, но на тях това изобщо не им беше подействало. Те просто се радваха на новата си съученичка. Много се развълнувахме с брат ми, който беше по-малък – в 6 клас, и се успокоихме. В Корница стреляха срещу нас, гавреха се, а тук ни приемаха като хора!
Десет мъчителни дни очаквахме вест от баща ни, за когото не знаехме какво му се е случило в Корница и дали въобще е жив. И един ден, както бяхме на улицата, видяхме пощальонката, приближаваща се с колело към нас, със светнало от радост лице. Тя отдалече ни се развика, развявайки телеграмата на баща ми: „Нося ви радостна вест!”. И от сърце, като сестра, споделяше нашата радост, без въобще да ни познава.
– Как родителите ви обясниха необходимостта от напускането на Корница?
– Нямаше нужда родителите да ни обясняват нещо, ние бяхме в центъра на събитията. Бяхме свидетели на всичко и смятахме, че си заслужава да страдаме за името, религията, идентичността. Но бяхме изпитали истински страх в онази ужасна кръвопролитна нощ – на 28 срещу 29 март 1973 г. Сънувахме кошмари и не можехме да спим. Затова, когато баща ми един ден ни каза, че можело да ни разрешат да се върнем обратно на село, ние с брат ми се разплакахме и категорично заявихме, че не искаме повече да живеем в онзи ад, че тук е по-спокойно. И добре, че не се върнахме, защото нашите съселяни и хората от съседните села бяха подложени на невъобразим натиск. Децата в училище бяха бити жестоко, мерките за налагане на българските имена и приемане на новите паспорти бяха нечовешки – на повечето хора месеци наред беше забранено да се продава хляб и те се прехранваха с картофи. Малина Томова много добре е отразила този момент в сценария на филма си „Гори, гори огънче”.
– От кой момент нататък си казахте – „аз ще се съпротивлявам, няма да позволя властта да ме смачка”?
– Както вече казах, животът ни беше подготвил за съпротивата. Първо, всички ние бяхме израснали с разказите за насилственото покръстването през 1912 г., 1913 г., за убийствата, издевателствата, изнасилванията, за дългия път от село до Бяло море (Егейско море) и обратно в края на 1912 г., който и децата са извървели пеша. Второ, разказите за горяните в нашето село, затварянето на вуйчо ми Хюсеин Бабечки (брат на баба ми) през 1949 г. в концлагера Белене за връзка с горяните, изселените семейства и осъдените на дългогодишен затвор наши съселяни и съседи, на чието завръщане след излежаване на 20-годишна присъда аз самата бях свидетелка… Трето, шестгодишна със собствените си очи видях насилственото побългаряване през март 1964 г. Ако растеш в село с такава богата история на страшни събития и съпротива, където по-възрастните ти разказват за смелия горянин Пането, убит край село, и други негови съратници, избягали от България, ако изживееш лично насилственото побългаряване, не може да мислиш положително за социалистическата система и да не се съпротивляваш на нейните беззакония и произвол.
Аз, а и много други мои съученици, започнахме да се противопоставяме от момента, когато учителите, с изключение на един-двама, престанаха да ни учат на наука. В интерес на истината, преди всичко учителите по точните науки, които идваха от други населени места, се включваха доста активно в редовете на преките жестоки изпълнители на побългаряването. Започна се през 1970 г.
Ще ви разкажа един интересен случай. Когато бях в 7 клас, през 1972 г., трябваше да направят класа ни комсомолци и затова ни казаха да отидем да си направим снимки в Гоце Делчев. Само аз не отидох, защото баща ми заяви: „Няма да се снимаш, така няма да могат да ти направят комсомолска книжка. Никакъв комсомол!”. В деня на нашето приемане, когато задължително трябваше да отговорим на зададените ни въпроси във връзка с устава, аз и дъщерята на чичо ми, Сафие, не отговорихме на нито един въпрос, упорито мълчахме. Същото сториха и някои други наши съученици, но смеейки се на наивността ни, пак ни приеха. Разбира се, аз не представих снимка и не ми издадоха книжка, а след като ни изселиха през 1973 г., никой не ме попита за това. Така си и останах, без официално да съм регистрирана в Комсомола.
Повечето от учениците в Корница бяхме против асимилаторската кампания, но някои от нас по-смело спорехме с учителите. Имахме една учителка по история с гимназиално образование, която така мразеше Турция и беше толкова ограничена, че твърдеше, че Турция не е република. Жестоко биеше учениците, които не учеха или й се противопоставяха. Пускаха ни по радиоточките различни пропагандни речи за убеждаване, понякога излизаха, забранявайки ни да напускаме класните стаи, и ни принуждаваха да слушаме. Въпреки че сред нас имаше и българчета, ние всички буйствахме, викахме високо, пеехме, запушвахме си ушите, за да не чуваме. Не можете да си представите каква атмосфера на недоволство и сплотеност имаше дори сред учениците!
Да ви разкажа и за конкретния момент – нощта на 28 срещу 29 март 1973 г., когато селото ни беше блокирано и започна нападението срещу хората на площада. Тогава веднага излязох от вкъщи, за да им се притека на помощ, за да отблъснем силите за сигурност, сред които имаше и доста цивилни – по всяка вероятност доброволци. Най-напред пръскаха със струя вода, след това започнаха да стрелят срещу нас. Като ни изблъскаха от площада към фурната, която е през една къща от нашата, чух, че някой извика: „Убиха човек, убиха Хюсеин Караалилов!”. Пробих си път през съселяните ми и видях вуйчо ми проснат по очи, от главата му течеше кръв. Сложих ръката си върху главата му, но той не помръдна. Понеже ни обкръжаваха с водопръскачки, танкове, военни и цивилни с оръжие, всички се втурнахме да бягаме. Повече не го видях, защото заедно с други хора се скрих у леля ми, откъдето със собствените си очи видях хората от село Лъжница, опитващи се да дойдат на помощ. А след 2-3 часа излязох, поисках разрешение от патрулиращи цивилни на улицата и се върнах вкъщи. На плочките пред фурната кръвта още не беше изсъхнала. Аз не можех да си представя, че хората могат да умрат така бързо, и не вярвах, че чичо ми е мъртъв. За смъртта му научихме едва след 10 дни от баща ни. Защото рано сутринта ни взеха от вкъщи с майка ми и брат ми, а също и братовчедка ми с майка й (не знаехме къде са бащите ни и дали са живи). Помня баба ни, преживяла Балканските войни и покръстването през 1912 г. и 1913 г., смяната на имената през 1964 г., тя оставаше съвсем сама, с разплакани очи. Натовариха ни заедно с много други жени и деца на три открити камиона. Повечето жени бяха с посинели лица от побоищата. Жената на чичо ми също беше изтезавана, защото беше на площада при нападението. Не знаехме къде ни карат. Свалиха ни на гарата в Добринище.
В онази страшна нощ стреляха не само срещу мъже, а и срещу деца, жени. Вуйчо ми не е предизвикал ничий гняв. Случайно е бил убит, понеже заедно с много други от махалата беше излязъл от дома си и се е опитвал да помогне на хората от площада, чиито викове от побоя оглушаваха нощта. Имаше и други убити и ранени. През нощта тогава убиха четирима души, единият от които от село Брезница. Всичко това, което преживях, ми помогна да стигна до следното заключение: за да можем да живеем по наши традиции – така, както сме свикнали и както искаме, трябва да се съпротивляваме дотогава, докато извоюваме правата си; или, в най-лошия случай, докато можем.
– Как станахте член на Независимото дружество за защита правата на човека, ръководено от Илия Минев?
– След четири години и половина заповедта за принудителното заселване отпадна. Нашето семейство и семейството на Хюсеин Бабечки (сина на вуйчо ми, лежал в Белене) обаче получихме още една заповед, според която хем сме свободни, хем нямаме право да се върнем в Корница и оставаме да живеем в същите села. Неофициално наказанието срещу нас продължаваше. И ние решихме да заминем от плевенските села Славовица и Ленково (където беше изселено семейството на Хюсеин Бабечки), защото беше трудно да живеем сред етнически българи, колкото и добре те да се отнасяха с нас (тук имам предвид само хората от село Славовица). Причината беше, че там нямахме възможност за всеобщо посрещане и празнуване на религиозни празници, нямахме джамия и гробище. Ето защо се преместихме в турското село Фелдфебел Дянково, Добричко. През 1982 г. от ДС отново започнаха да упражняват натиск върху нас да си сменим имената. Аз бях студентка във втори курс в Шумен и понеже отказах, ме отстраниха от университета (с помощта на преподавател, сътрудничещ на службите). Баща ми също беше призован два пъти в МВР-Толбухин (сега Добрич) и срещу него инсценираха трудова злополука. Мен ме скъсаха за първи път на 6 юли, а баща ми убиха на 9 юли 1982 г. Мислеха, че ликвидирайки баща ни, ще се огънем и така ще ни принудят да се подчиним. Но пак не успяха.
През 1984-1985 започна поредната кампания за насилствено побългаряване, синът на вуйчо ми, другият голям противник, беше затворен в Белене и ние, младите наследници на двете семейства, от които трима студенти, решихме да продължим да се борим. Попаднахме в затвора, след което, като изселени за две години, живяхме в две сравнително близки михайловградски села. Именно тогава от западните радиостанции чухме за създаването на Независимото дружество за правата на човека, за обявената доживотна гладна стачка на Хасан от Варна, бивш лагерист от Белене, за борбата на неговата съпруга Гюлсум. Секретарят на дружеството Цеко Цеков и говорителят му Димитър Томов живееха в Михайловград (Монтана). Понеже нямахме право да напускаме селата, изпратихме най-малкия брат на братовчедите ни, Кемал, при тях да им разкаже нашата история и да ги помоли да се заемат със защитата на гражданските ни и човешки права. Те приеха веднага, но предложиха да станем членове на дружеството, да ги свържем с мюсюлманското население в страната, което „сега се нуждаело от най-голяма защита”. Имаше и уговорка да разкажем за нас и кампаниите на насилствено побългаряване пред западен журналист. Това бе причината, поради която Държавна сигурност реши да ни отдалечи от Михайловград (Монтана) и да ни принуди насила да се върнем в село Климент, Шуменско, където бяхме оставили майките си през май 1985 г. А трябваше да се разделим с тях, тъй като служители на ДС от Толбухин ни заповядаха да напуснем окръга, защото, с поредния си отказ да сменим имената си, сме влияели отрицателно на хората от района.
– По време на най-голямата вълна на асимилация през 1985 г. сте осъдена на 2 години затвор, 2 години изселване и парична глоба. Какво си спомняте от годините в затвора или не искате изобщо да се връщате към това време?
– Тези години не могат и не трябва да се забравят. Това е част от нашата история, един от най-трудните ни периоди. Представете си – от осем членове на двете семейства, които, след посещението на френския президент Франсоа Митеран, на 3 февруари 1989 г. бяхме изгонени от България, петимата през 1985 г. излежавахме присъди в различни затвори. Вкъщи бяха останали само двете ни майки и петнайсетгодишният брат на братовчедите ми. Но ние сме само един от случаите на масово преследване, на жестоки репресии срещу цели фамилии. В затвора в Сливен имаше много жени и момичета, които бяха осъдени поради изразен по някакъв начин протест срещу насилственото асимилиране. Мисля, че най-малко 100 жени бяха осъдени на различни срокове само затова, че са позволили детето им да бъде обрязано. Те бяха обвинени в криминално престъпление – физическо нараняване на детето си.
За да не се позволи повече тези насилия да се приложат спрямо малцинствата, днес 20-годишните трябва да знаят, че става въпрос за голяма човешка трагедия, за дълбока травма. Защото тези кампании не включваха единствено смяна на собствените имена и имената на децата, а и на починалите близки. Те включваха забрана на език, религия, национална носия, национална музика и танци, сватби, всякакви традиции. Имената по надгробните камъни се заличаваха, старите гробища се разораваха, за да не останат никакви следи, мъртвите задължително се погребваха по български традиции, а в смесените райони – и в български гробища.
– Вие се включвате в щафетната гладна стачка в подкрепа на писателя Петър Манолов – секретар на Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ). Бихте ли разказали повече подробности около този случай?
– В началото на 1989 г. секретарят на НДЗПЧ Петър Манолов обяви безсрочна гладна стачка в знак на протест срещу незаконното му задържане и срещу извършения от служители на ДС обиск и изземане на архив на Дружеството. Разбира се, ние с готовност го подкрепихме. Това беше наш общ протест срещу своеволието и незаконните мерки, които непрекъснато се вземаха срещу членовете на Дружеството. Турците от цяла България, които ни познаваха от затворите, Белене и изселените места, хората от община Каолиново (на 3-4 км от село Климент), от Дуловско и някои толбухински и тервелски села, които лично ни познаваха или бяха чували за нас, следяха от западните радиостанции откритата ни борба и ни симпатизираха, като някои изчакваха да видят какво ще стане, а други просто започнаха да идват, да изявяват желание за помощ (морална и материална), за членство в Дружеството. По западните радиопредавания непрекъснато се говореше за нашата дейност благодарение на усилената работа на Петър Бояджиев, Алфред Фосколо, а също и благодарение на Румяна Узунова и на много други, работещи там за предаванията на български. И най-важното за нашите хора беше, че по тези предавания ние бяхме назовавани с истинските ни имена, което беше наказуемо в България.
– Вие сте била член на групата дисиденти, определени да се срещнат с френския президент Франсоа Митеран при посещението му в България през януари 1989 г. Срещата е била осуетена. Макар че в историята няма „ако”, все пак смятате ли, че ако тази среща се беше състояла, животът ви, както и този на днешните български турци, щеше да е по-различен?
– Покойните вече Петър Манолов, отец Благой Топузлиев и аз бяхме едни от членовете на Независимото дружество за правата на човека, които трябваше да се срещнем с президента Франсоа Митеран. Пътувайки за Пловдив от София, бяхме задържани преди Пловдив и вкарани в ареста.
Ако се бяхме срещнали с френския президент, ние щяхме да разкажем по-конкретно за репресиите срещу дисидентските групи, за насилствения характер на кампаниите за побългаряване на роми, помаци и турци, за убитите и репресираните. Понеже се опасяваха най-много от Независимото дружество, задържайки ни, предотвратиха срещата ни с Митеран, но екипът на френската телевизия дойде в Пловдив след отпътуването на френския президент, засне разхвърляния при обиска дом на Петър Манолов и взе интервю от него, от отец Благой Топузлиев, от мен и братовчед ми Юсуф Бабечки. Така ние пред френската телевизия успяхме да кажем това, което беше най-важно за тогава. Освен това, френският президент, преди да посети София, разполагаше с наши снимки и кратката ни биография, които му бяха предадени благодарение на Петър Бояджиев, с когото всички членове на Дружеството поддържахме телефонна връзка. Преди това, в интервю с кореспонденти на френски вестници, също бяхме разказали за насилствените асимилаторски кампании.
Тази хипотетична среща с Митеран не би имала никакво отношение към сегашното положение на турци, помаци и роми в България. Тя можеше да се отрази единствено на тогавашното им положение.
– Кой е най-силният ви спомен от Майските събития през 1989 г. – масовите протести сред турското население срещу т. нар. „възродителен процес”?
– По време на Майските събития аз бях вече в Турция и оттам следяхме протестите, които се провеждаха в Североизточна България от ръководството и активните членове на Независимото дружество за защита правата на човека и на някои членове на Демократичната лига за правата на човека. От разказ на участник в протестния митинг в Шумен, който интервюирах, знам, че върху демонстриращите от прозорците са хвърляли саксии с цветя. Това е реакция на комунисти и партийци, които много искрено подкрепят насилствената асимилация и в онзи момент не искат разклащането на устоите на комунистическото управление. След известно време те с желание участват в протестните демонстрации срещу турците и крещят „България за българите!” и „Вън от страната!”.
Ако етническите българи бяха проявили смелост и далновидност и бяха подкрепили Майските протести на турците, Живковото правителство щеше да падне по-рано и България щеше да бъде втората страна от социалистическия лагер след Полша, поела пътя на демокрацията. Защото социалистическата диктатура беше опасно зло за всички граждани на България. И може би тогава пътят към демокрацията щеше да бъде по-различен, по-човешки и по-полезен за цялото общество.
– Можете ли да кажете, че българското общество си е взело поука от т. нар. „възродителен процес”?
– Първо, искам да подчертая, че аз, както и всички жертви на масовите асимилаторски кампании, не приемаме и не използваме циничния термин „възродителен процес”, който беше измислен подигравателно от архитектите на насилственото побългаряване. Много ни е обидно, че българските учени възприеха много бързо и наложиха в науката названията „възродителен процес” и „голямата екскурзия”, вместо, например, по-подходящите „принудително побългаряване/насилствена асимилация” и „прогонване от родината”. Защото не само шовинистите ги използват без кавички и в бъдеще те ще се наложат именно така. Тези названия, които са реалии в българския език, не са ясни, когато се превеждат на друг език и непрекъснато трябва да се обясняват в бележка под линия.
По-голямата част от българското общество не си е взело поука от последствията на страшните кампании за насилствено асимилиране на роми, помаци и турци, от травмата, която нанесоха. Най-малко това е въздействало на шовинистични кръгове, които се представят пред обществеността за „патриоти” и влияят на младото поколение. Всички потърпевши на кампаниите за побългаряване днес са много разтревожени от това, което стана в Старозагорско, тъй като някои предишни кампании за асимилиране на мюсюлманските общности също започват със смяна на турските названия на местности. Тревожно е, че голям процент от българския електорат в областта подкрепя това решение, иначе общинските съветници няма за какво да го правят.
– След 1989 г. защо не се включихте в политическия живот на страната?
– Ние бяхме изгонени от страната още на 3 февруари 1989 година, тъй като Живков, отричащ да се извършва каквото и да е насилие, беше уведомен от Франсоа Митеран за репресиите срещу нас. Когато започна организирането на партии в страната и се проведоха първите демократични избори, ние живеехме вече в Турция. Кой би поканил в политиката хора като нас, които не са били свързани с Държавна сигурност, които не могат да бъдат контролирани?! Нима това не беше една от причините за изгонването ни от страната? Сега вече на всички е ясно как са били създадени партиите и как всичко се е дирижирало от всемогъщата бивша Държавна сигурност.
– Има ли нещо, което бихте искали да кажете на ръководството на ДПС?
– Да, има много неща, които бих искала да кажа на ръководството на ДПС, но ще се огранича само с няколко от тях. Първо да започна с това, че днес не виждам нищо, за което бих могла да го похваля. Мисля, че Движението не направи нищо за малцинствата, които гласуват за него. Както почти всички други управляващи в даден период партии, единствената цел на ръководството на Движението е да печели избори за собствени интереси. Това се вижда и от профила на народните представители, които се избират с листите на Движението, от профила на избраното местно управление. За забогатяването на някои от тях, за сараите се говори достатъчно… Как е възможно да разполагат с такива огромни средства, а да не се обезпечи издаването дори на един вестник на турски? В началото, когато нямаше толкова пари, това беше възможно… Да няма нито един телевизионен канал на турски? Всичко това достатъчно говори какви цели са преследвали ръководителите на Движението преди 1990 г. и дали са се борили за правата на турското малцинство. Движението, което има евродепутати, би могло да извоюва това право за турците в България, но то не иска да си създава проблеми, единствената му цел е печелене на определен процент гласове. Защото дори в Турция, която не е член на ЕС, има държавен телевизионен канал на кюрдски. Нима турците в България не са данъкоплатци, че да се лишават от това свое естествено право като граждани на страната?
– Днес, ако ви поканят, бихте ли се включили в някое политическо движение? И какви каузи бихте защитавали?
– Дисиденти като мен, които живеят в Турция или в друга страна, се канят при учредяване на някои партии, като НПСД и ДОСТ, само с цел да въздействат върху избирателите по време на предизборните кампании. Никога не съм приемала подобни предложения. В листите за народни представители не се дава място на хора с чуждо гражданство, тъй като алинея 1 от член 65 на Конституцията забранява избирането на хора с двойно гражданство. Мисля, че в парламента всички партии се обединиха около решението да се попречи на изгонени от страната истински дисиденти да участват активно в политиката. Знам, че има бивши дисиденти, живеещи в Турция, които са готови да се откажат от турско гражданство, ако се включат за парламентарни избори в листата на политическа партия, но досега такива предложения не са правени. Единственото нещо, което се очаква от нас, е да въздействаме върху избирателите да гласуват за определени български партии.
Ако съм активен член на тези движения, бих работила за подобряване икономическото положение на мюсюлманските малцинства в страната, бих защитавала техните права. Днес малцинствата са доста разтревожени от настъплението на крайни националистически и шовинистични кръгове – представители, наследници и поддръжници на репресивната политика на бившата Държавна сигурност.
– Имате изследване върху многократно издаваните мемоари „В името на народа осъждам те на смърт” на Митка Гръбчева, което през 2015 г. е издадено за 27-ми път. Заключението ви е, че ако средствата и енергията, вложени в тези преиздания, бяха насочени към планирано разпространение на българска литературна класика, българската култура е щяла повече да спечели. Бихте ли посочили кои български класически произведения би било хубаво да се преведат и издадат в Турция?
– Изследвайки рецепцията на българската художествена литература в Турция, ми направи впечатление, че Живковият режим планирано вкарва и разпространява политическа литература в Турция през 60-те и 70-те години, но не прави нищо за литературната класика. Само изселници от България превеждат и издават автори, като Алеко Константинов, Йордан Йовков, Елин Пелин и др., което е недостатъчно. След 90-те години на миналия век започнаха да се превеждат повече политически неангажирани произведения на български автори. Има още много да се работи в тази област. Мисля, че „Хайка за вълци” на Ивайло Петров непременно трябва да се преведе на турски.
– Заедно с Вихрен Чернокожев през 2015 г. издавате антологията „Когато ми отнеха името: „Възродителният процес” през 70-те – 80-те години на XX век в литературата на мюсюлманските общности”. Какъв беше водещият мотив да го направите?
– Антологията включва много различни художествени текстове, някои от които са взети от един самиздат, и няколко произведения, писани за чекмеджето и издадени на турски език след краха на социалистическата диктатура в България. Както знаете, покойният литературен критик, историк и талантлив учен доц. д-р Вихрен Чернокожев се занимаваше с антитоталитарна литература и през 2009 г. издаде много ценен сборник със статии от различни автори. Поканена да участвам в сборника, аз представих творчеството и по-точно мемоарите на един от репресираните турски писатели Ахмед Шериф Шерифли. Когато след няколко месеца се запознахме в София, той ме попита дали има други автори, които са писали за чекмеджето и са били репресирани. След като му разказах за огромното количество литература, издадена на турски и на български от изселници и живеещи в България писатели, той беше много изненадан защо в България не се знае нищо за тази литература, която всъщност продължава да бъде нелегална. Беше уверен, че престъпленията на комунизма трябва да станат достояние на обществеността, независимо срещу кого са били извършени; че не само науката, но и литературата на жертвите има право да представи своята гледна точка за случилото се; че дори някои текстове трябва да се изучават в училище. Становищата ни по тези въпроси напълно съвпаднаха. Защото, за да не се повтори дадено престъпление, за него трябва да се говори открито.
– Отдавна ли събирахте текстовете за антологията?
– От 1989 г. събирах всички издадени на тази тема книги, които ми попадаха, от автори, живеещи и творящи в двете страни. Когато започнахме работата върху сборника, се консултирах с доста поети и писатели, живеещи в Турция и в България. Срещнах се с тях или се свързах по телефона, за да достигна до книгите им и да получа разрешение за превод и включването им в антологията. Разбира се, най-напред им предлагах самите те да преведат произведенията си, но само няколко от тях приеха. Доц. Вихрен Чернокожев откри неизвестния за мен изключително талантлив ромски поет от Варна Фикри Шукриев, който се самоубива, не издържайки гаврата с идентичността му. Той подбра и текстовете, публикувани на български, а аз тези – на турски. Така си бяхме разпределили работата.
– Някои от авторите не отказаха ли да бъдат издадени в България? За тях не беше ли болезнено да се връщат в спомените си?
– Не, никой автор или близък на починал писател не отказа публикация на произведение в сборника. Дори творци, които понастоящем продължават да живеят в България. Повечето от тях години наред бяха писали литература за чекмеджето в очакване един ден тя да види бял свят. Едва ли може да се очаква, че някой от тези автори ще се страхува от преследване днес. Но за поетите, превеждали сами стиховете си, беше болезнено да си припомнят събитията. И на мен понякога ми беше много трудно да сдържам сълзите си. Разбира се, има и автори, които сме пропуснали и които непременно трябваше да участват в тази антология.
– Кой стих от антологията изразява собствените ви мисли, преживявания?
– Не мога да дам само един пример, да назова само едно произведение. Всички включени стихотворения, разкази и мемоари до голяма степен са близки до моите мисли и преживявания, може би затова ги подбрах и преведох. Доцент Чернокожев редактира всичките преводи. Той, който притежаваше богат опит в съставянето и издаването на сборници и книги, има много голям принос за оформянето на антологията, подреждането на произведенията. Всички ние му дължим благодарност и признателност за всеотдайния труд и професионален подход.
– Следвали сте българска филология с идеята да станете учителка по български – как си представяхте учителстването?
– Кандидатствах българска филология, тъй като много обичам литературата. Но не онази, която учи читателя си да мрази, да ненавижда „другия”, „различния”, „чуждия”, а тази, която му помага да стигне до него, да го види отвътре, да го приеме по човешки. Литературата, която не стеснява, а разширява човешкия кръгозор. И предоставяйки възможност на читателя със сърцето си да опознае и да се докосне до „онова”, „далечното”, „чуждото”, „тяхното”, само тази литература му помага да проникне в дълбините на „това”, „близкото”, „родното”, „нашето”.
Разговора води Теодора Георгиева
